Невена Гаврилова *

Ортодоксални мюсюлмани и християни през погледа на представителите на ислямските хетеродоксни секти**

Възникнала като пограничен бейлик в края на ХІІІ в. начело с Осман, в средата на ХVІ в. османската държава е вече световна империя, владееща територии на три континента – Азия, Европа и Африка. В териториите на тази млада държавна организация са включени земи с вековни държавнополитически, икономически и културни традиции. Държавата на османските турци се развива като “космополитна” средновековна империя. Тя представлява пъстра картина в етническо, религиозно и социално-икономическо отношение. Това предполага, че вътре в нея се установяват разнообразни типове на междуетнически, междурелигиозни, икономически, социални и политически отношения и съответстващите на тях форми на поведение и реагиране в определени ситуации. Тази многопосочност на установените отношения позволява да се изградят различни подходи, през призмата на които да се преценява отношението към всички “други”. В известен смисъл “други” в Османската империя са и мюсюлманите, принадлежащи към различните неортодоксални секти на исляма.

Средновековието е период от историята, през който се изгражда османската държава, а като отрязък от историческото време то е епоха, в която догмите на църквата играят фундаментална роля. Те често изпълняват функциите на политически аксиоми. Като във всяка средновековна държава в структурата на държавния, политическия и обществения живот на Османската империя религията е заемала определящо място. Сливането на светската и духовната власт е един от главните принципи на исляма. Разбира се, в еволюцията на мюсюлманския свят се стига до известно разпределение на двата типа власт, но стремежът за тяхното сливане никога не е прекъсвал. Историята ни предлага безброй много примери, когато религиозните идеи се подчиняват на политически цели и интереси.

Ислямът губи своята монолитна сплотеност още през първия век от възникването си. По време на четвъртия халиф Али ибн Абу Талиб около него се групират последователи, които се обявяват за противници на първите трима халифи. Впоследствие тази “политическа партия” /ши`ат Али/ се оформя като религиозно течение и така шиизмът се превръща в едно от главните направления на исляма. Въпреки че де факто и де юре привържениците и на сунизма, и на шиизма принадлежат към единната мюсюлманска община – умма, примерите на многобройни противоречия и жестоки стълкновения помежду им са изобилни. При така поставения проблем е от значение под знамето на кое направление на исляма всяка мюсюлманска държава води своята политика.

Създаденият Омаядски халифат изпъква като последователен противник на “партията” на Али ибн Абу Талиб. Той възприема сунитската форма на исляма и привържениците на Али – шиитите, са подложени на преследвания. Хюсеин, вторият син на Али и Фатима, възгравява въстанието срещу омаядския халиф Йезид ибн Муавия. Сблъсъкът между двете войски става до град Кербеля /на територията на днешен Ирак/ през месец мухаррем – 680 г. Хюсеин умира на 12 мухаррем в резултат на жестоките мъчения, на които е подложен от войските на Йезид. От тук произхожда смисълът на употребата на думата “йезид” като характеристика на сунитите от шиитите, които влагат в нея значението за жестоки, вероломни, коварни и подли хора. В резултат на това се оформя култът към мъченичеството на Али и Хюсеин и постепенно шиизмът приема формата не само на политическо, но и на религиозно течение. През 750 г. се създава халифатът на Абасидите, който просъществува до 1258 г. Последствие от победата на Абасидите е окончателното разграничаване между опозиционните религиозно-политически течения на исляма: различните шиитски секти и хариджитите, от една страна, и ортодоксалния ислям – от друга.

Благодарение на своята адаптивност ислямът се разпространява на значителна територия. От VІІ в. нататък в района на Близкия изток, Мала Азия, Средна Азия, северна Африка и Испания се изграждат мюсюлмански държави, чиято политика в голяма степен зависи от това, кое от направленията на исляма се изповядва официално. По времето на Абасидите рязко нараства политическото значение на религиозните убеждения и дискусии. В тайните секти и ереси, широко разпространили се още при Омаядите особено в южен Ирак и Иран, се вливат домюсюлмански и чужди на исляма идеи. Възражда се придворният церемониал по сасанидски образец. Под външната форма на шиизма персийските традиции, персийският език и влияние стават база на втората културна система /заедно с културата на арабите-бедуини/ в рамките на “уммата на Мохамед”. Навсякъде в този район – Иран, Средна Азия и Арабия, са разселени тюркски племена. Обилието на народи се съпътства и от ярка, богата смесица на религии. Тук се срещат езическият шаманизъм на тюрките, несториянският вариант на християнството и будизмът в големия храмов център в балха, а зороастрийците и манихейците живеели редом с тях без сериозни търкания и противоречия. На територията на Северен Иран – Хорасан, са били постоянни контактите и конфликтите между тюрките и иранците, между обитателите на степите и уседналите земеделци.

С нахлуването на тюрките в света на исляма през Х и ХІ в. иранските актьори престават да играят определяща роля на ислямската историческа сцена. Тюркизацията на властта в нововъзникналите многоетнични държави на “дар-ул ислям” става неизбежна. Тюрките възглавяват новата широка вълна на мюсюлманска експанзия. Въпреки че много от тях неотдавна са приели исляма, една част възприемат персийското влияние. До известна степен те изпъкват като представители на културата, но не и на езика на Иран. Тюркската експанзия, която е свързана с упадъка на старите държави, означава разпространение на номадския начин на живот. Тюрките били сунити, източник на тяхната сила е било старото и агресивно правоверие. Шиизмът като творец на тяхната политическа съдба скоро ще бъде за столетия отстранен от ръководството на мюсюлманските държави. Възникналата през втората половина на ХІ в. Селджукска държава е едно от значителните държавно-политически формирования на тюрките-огузи, които играят вече решаваща роля в света на “дар-ул ислям”. Официалната религия на Селджукската държава е бил сунитския ислям и селджуките се представяли като защитници на сунизма. Според Гордлевски, селджуките са защитавали интересите не на религията, а преди всичко политически и икономически интереси.1 Но правят впечатление някои моменти в тяхната политика:

· у селджуките силно изпъкват елементите на мюсюлманска култура, идваща от Иран. По това време към Мала Азия се устремяват поети и учени, които са под влиянието на суфизма и мистицизма. Разпространяват се ученията на различни ислямски секти – исмаилитите, имамитите, зейидитите и др. Навлизат дервиши от Хорасан, Азърбейджан /от Ардебил/, Сирия и Ирак. Те не срещат съпротивата на селджукските управници;

· от друга страна, селджукският султан Махмуд признава съществуването на немюсюлмански религиозни общини, но не пожелава да търпи дейността на несунитските общини в исляма. Той разгонва исмаилитите в долината на Инд, бори се срещу тях в иранските провинции, когато заема Рей, изгаря огромната библиотека на династията на Буидите заради нейния шиитски характер. Махмуд проявява в борбата против сектантството такова усърдие, каквото предишните мюсюлмански управници-сунити са показвали при случаи на възникване само на остра политическа заплаха.

Още през ХІ-ХІІ в. сред огузите-тюрки се разпространяват идеите на много шейхове и дервиши, свързани с различни ислямски ордени и секти. Баба Илияс Хорасани е един от тези, които пропагандирали сред огузите шиитските възгледи. Ашъкпашазаде съобщава, че той оказва влияние и върху Хаджи Бекташ Вели – полулегендарна личност, която се смята за патрон на бекташийския орден, покровител на еничарския корпус в Османската империя.

Османската империя, която претендира да бъде наследница на селджукската държава, заимства редица елементи от политиката на селджуките към сектантите. Империята се налага като сунитска мюсюлманска държава. В първите години на нейното утвърждаване отношенията между османските султани и дервишите-сектанти са по-скоро на ниво “контакти”. На този етап отклоненията от ортодоксалния ислям не играят съществена роля. Интересни сведения в това отношения дава османския хронист Мехмед Нешри. Той съобщава за шейх Едебали, дервиш и свят човек, който разтълкувал съня на Осман: “Ей, Османе! Бъди честит с добрата вест. Аллах е отредил царска власт за теб и твоите потомци.”2 Като чул тези думи, Осман щедро възнаградил шейха. Пак според Нешри, по време на завладяването на Бурса при Орхан “....... имало също и виден праведен човек, когото наричали Шейх Махмуд”3, а “..... щом дошъл в Бурса, Орхан Гази се разпоредил да построят имарет и взел да събира дервиши. Неколцина дервиша дошли и намерили спокойствие в околността на Ине Гьол край Кешиш Дагъ.”4 Сред тях бил и един дервиш – ученик на Баба Илияс Хорасани, принадлежащ към сектата на Сеид Елван. Орхан му дал земята на Ине Гьол. Така възниква и прочутата завие на Гейикли Баба. Има основания да се предполага, че този дервиш вероятно е пропагандирал шиитски идеи и дори е бил подпомаган от османския султан Орхан, в разрез с установените шериатски принципи в държавата. Мурад І “заповядал също да направят завие за дервишите, които почитал. Наредил да построят в Йени Шехир завие за Постинпуш баба”.5 И за Йълдъръм Баязид Нешри съобщава, че “на шейховете той отдавал голяма почит”.6

Така в началният период от формирането си, Османската империя е използвала в интерес на своята политика много дервиши-мистици за пропагандиране на исляма. Въпреки, че някои от идеите на тези дервиши-мистици, принадлежащи към различни секти, били в разрез с официалната сунитска доктрина, османските султани се отнасяли толерантно към тях. Ислямът поради своята голяма адаптивност печелил нови привърженици, част от които ставали последователи на хетеродоксните секти.

Но периодът 1402-1413 г. оказва влияние върху религиозните отношения в държавата. С възкачването на Мехмед І през 1413 г. на престола се слага край на братоубийствените войни, които имали за цел властта, но остава пропастта, създадена от религиозните противоречия между сунити и сектанти. По времето на управлението на Мехмед І избухва въстанието на шейх Бедредин Симави. Неговото движение има социален характер. Идеите му за справедливо правосъдие и приятелско общуване между хората, независимо от религията им, го правят популярен сред местното балканско население. Пропагандата на шейх Бедредин и неговите ученици довежда до образуването на тайни секти от “бедрединисти” в Румелия и Мала Азия. Те са представлявали опасност за империята и са подложени на жестоки гонения от властта и духовенството.

Мнозина от изследователите на Бедредин съобщават, че у него е съществувала вътрешна съпротива срещу религиозния фанатизъм. За него е било противоестествено противопоставянето на една религия на друга. В историографията съществува мнение, че последователите на шейх Бедредин не възприемали основните положения на сунизма. Докато ръководната върхушка на османското общество възприема и налага господстващия в арабския свят и Селджукската държава сунизъм, шиизмът и алевизмът се превръщат в идеология на бедните слоеве.

Съществуват османски документи, които показват безпокойството на властта и сунитското духовенство от разпространението на бедрединизма. Идрис Битлиси съобщава, че Мехмед І е разпоредил да бъдат изклани групово всички привърженици на Бедредин, които се причислявали към “zındık”, а за останалите решил, че е по-удачно да бъдат посветени в сунизма.7 В ХVІ в. религиозният глава на София – Бали ефенди, изпраща донесение до султан Сюлейман Кануни, в което се оплаква, че в Добруджа и Лудогорието има бедрединистки секти, в които жените и мъжете се събират заедно и пият вино, позволяват си да говорят непристойни неща и да потъпкват шериата.8 В документи се среща фактът, че шейх Азиз Махмуд Худайи /1543-1628/, съветник на султан Мехмед І, поощрява смъртното наказание срещу семавите на Балканския полуостров.9

Направеният досега исторически преглед експлицира отношенията между сунитите и мюсюлманите-еретици, възприемащи идеите на шиизма като твърде неприязнени. Според мюсюлманските духовници, защитаващи официалната ислямска доктрина в империята, шиитите представляват дори по-голяма опасност за исляма, отколкото християните-неверници.

Формираният през ХІІІ в. в Коня град, в който са широко представени ислямът, християнството, юдаизмът и будизмът, орден на т.н. “мевлевии на Джеляледдин Руми” получава широко разпространение в империята. Джеляледдин Руми и приелите неговите идеи защитават тезата, че всички хора, независимо от религията им, са творение на Бога и поради това всеки носи в себе си частица от божествената еманация – това е най-обобщената изява на синкретизма на този орден. Те пледират за толерантни отношения между представителите на всички религии.

Управлението на Селим І слага дълбок отпечатък върху отношенията между османската държава и представителите на мюсюлманските шиитски секти. Селим І и Сюлейман І водят продължителни войни с шаха на Сефевидската къзълбашка държава Исмаил. Селим І обявява своя поход като “война за чистата вяра” и започва сурови преследвания на шиитите и сродните им сектантски групировки. Той избива около 45 000 къзълбаши, а една част от тях преселва на Балканите – в Североизточна България, Хасково, Родопите и Македония. Преселени в една нова среда, къзълбашите-шиити в начина си на живот и в религиозно-ритуалната си практика прилагат приниципа за скриване на своята вяра – “таки`йа”. Те ненавиждат сунитите и османската държава, като религиозните и политически причини за това са винаги тясно преплетени. Техният фолклор съдържа изобилни данни за това противопоставяне. Но тъй като фолклорът им все още не е проучен, няма да се спираме на него. Разглеждането на поставения проблем през тази призма заслужава да бъде предмет на отделно изследване.

Къзълбашкото шиитско население живее компактно и затворено. До втората половина на ХІХ в. селата им са чисто сектантски. Едва след това в тях се заселват турци-сунити и християни, но и трите общности живеят обособено в отделни махали. Иречек при своите пътувания из Княжество България е отбелязал, че “къзълбашите смятат себе си за нещо по-добро от останалите турци”.10 Интересен е фактът, че въпреки че говорят турски език в рамките на Османската империя, а дори и до много по-късен период, къзълбашите нямат самосъзнанието за етническо и религиозно единство с турците-сунити. Антитезата “ние – те” по отношение на турците-сунити е винаги ясно подчертавана, а там, където в техните села живеят и българи-християни, те проявяват търпимост към тях, т.е. нямат нищо против тяхното съседство. Сред къзълбашите е известна поговорката: “разликата между къзълбаши и турци е колкото лучената люспа, а между къзълбаши и българи – колкото лучена ципа”. Тази поговорка показва, че религиозните различия и жестоките преследвания от османските султани слагат отпечатък на самосъзнанието на тази група.

От друга страна, поради религиозния синкретизъм, който присъства в тяхната обичайно-обредна система, къзълбашите не се отличават с религиозен фанатизъм. Важно място в техния живот заема дервишкият орден на бекташите, тясно свързан с еничарския корпус. Бекташийският орден, формално обявил се за крепител на сунитската османска власт, проповядвал различни религии и вярвания в алианската синкретична амалгама. Близостта на къзълбашкото население с бекташизма е доста по-стара от заселването на еничарите в българските земи.11 Култът към светците, който е забранен в ортодоксалния ислям, е много силно застъпен в бекташизма. Именно той доближава християнското балканско население до бекташите. В тяхно лице то вижда ако не приятел, то поне не и враг. Почитането на някои християнски празници от къзълбашите, от една страна, и на мюсюлмански текета от християните, от друга, говори за сложно религиозно-етническо взаимодействие между двете групи. Но въпреки това, свързаните с идейно-култовия живот на сектата къзълбашки обичаи са табу за външните хора.

Управлението на султан Махмуд ІІ /1808-1839/ е време, което се свързва със силно изостряне на отношенията между османската власт и мюсюлманите-сектанти. Издаденият от него през 1826 г. ферман за ликвидиране на еничарския корпус има за резултат унищожаването на ордена на бекташите. Избити са много бекташки шейхове и дервиши, ликвидирани са редица текета, а на други са конфискувани имущества. Така конфликтът между мюсюлманите-сектанти и сунитите в империята навлиза в много остра фаза. Това довежда до създаването на дух на солидарност между бекташите и християните, който е резултат от усилията на османската сунитска власт, целяща отслабването на църквата, и проявения от нея деспотизъм спрямо дервишите. По повод на един случай, когато християнин става дервиш, Никодимос Агиорейтис съобщава, че било характерно както за този дервиш, така и за останалите да “говорят много против агаряните, осъждайки ги сурово за техните беззакония, че безжалостно угнетяват и тиранично управляват бедната рая, след като Бог им е дал поръката да я управляват, а не да я измъчват”.12

Поради краткия обем на материала няма да се спирам на други интересни факти за отношенията на мюсюлманите-сектанти с мюсюлманите сунити и християните. От казаното се налага един общ извод. В резултат на религиозните различия сектантите гледат на сунитите отрицателно. На територията на Балканите, докато съществува Османската империя, те винаги се разграничават от турците-сунити, въпреки че говорят техния език и са мюсюлмани. Това религиозно противопоставяне се вплита в политиката на османската държава. Дори първите османски султани да използуват сектантите-дервиши като мисионери на исляма, твърде изобилни са данните за тяхното преследване и унищожаване. И така, единственият начин за оцеляване на тази култура е нейното изолиране и затваряне в себе си. С местното балканско население сектантите са в добри отношения, защото въпреки омразата им към сунитите те са толерантни по идеи.

В настоящия материал се излага един възможен вариант на обща схема, чрез който може да се интерпретира погледа на представителите на мюсюлманските секти към сунитите и християните. Тези отношения вървят по линията “конфликт-контакт”. През отделните исторически периоди степента на изостреност на конфликтите зависи от различни фактори. Противопоставянето със сунитите-турци се движи основно по религиозна линия, но тъй като в Османската империя религията е разграничителен белег и играе определяща роля в политиката й, конфликтът придобива по-широки рамки.

Тук почти не сме се спрели на фолклора на мюсюлманите-сектанти, а той дава изобилни сведения за отношенията между двете мюсюлмански общности. Това може да бъде предмет на отделно изследване. Заслужава да се разгледа и как се развива този проблем след разпадането на Османската империя и образуването на национални балкански държави, защото променената политическа обстановка на Балканите рефлектира върху съзнанието на сектантското население.

БЕЛЕЖКИ

1. Годлевский, В. Государство Сельджукидов в Малой Азии. – Избр. соч., т. 1, М., 1960.

2. Нешри, М. Огледало на света. С., 1984, с. 32.

3. Пак там, с. 51.

4. Пак там, с. 65.

5. Пак там, с. 120.

6. Пак там, с. 141.

7. Zepkivn, Evotratiov X. ., 1988, s. 146.

8. Kaygusuz, B. Şeyh Bedreddin Simaveni. İzmir, 1957, p. 114.

9. Пак там, с. 147.

10. Иречек, К. Пътувания по България. С., 1891, с. 165.

11. Българските алиани. Сборник етнографски материали. Съст. И. Георгиева. С., 1991, с. 6.

12. Kaygusuz, B. Op. cit., 7, p. 166.

 

* Аспирант в Института по Балканистика към БАН

** Представата за “другия” на Балканите. /Сборник с доклади от конференция, проведена през юни 1992 г./, София, 1995.


оригинала на статията се намира на адрес   www.refikengin.com/gelenler/071.DOC

 

Последна промяна (Събота, 17 Октомври 2009г. 14:25ч.)